ЧЕСТИТА 2017 г. или по-точно 2+0+1+7 = 10 т.е. 1

ЖЕЛАНИЯТА

(известни факти и някои разсъждения)

Преди около 2 500 г. на територията на днешен Непал имало малко царство. По това време се родил син на царя и неговото име било Сидхарта Гаутама, станал по-късно известен като БУДА т.е. просветен човек. Друго, много по-звучно име, с което е известен Буда е Шакямуни (което означава „мъдрецът от рода на Шакиите“).  Създаденото от него не е религия, а философска система, която обхваща различни аспекти на съзнанието, както и ритуални и духовни практики. Учението на Буда е много разпространено и има две основни течения, които от своя страна са разделени на много школи, а една от най-известните в западния свят е Дзен Будизма. Учението също се възприема и като авто-психо-анализа. Разбира се, всеки който се интересува от Будизъм или би се заинтересувал, знае или тепърва ще научи много подробности за тази философия и за различните школи, така че не това е моята цел. Предупреждавам тези, които тепърва ще прочетат нещо за тази философия, че тя не е елементарна и дори наглед простото „Среден път“ е доста сложна материя, особено за практикуване. Не ви карам да ставате будисти, а просто искам да обърна внимание на основата и първопричината, на която е стъпило това учение и да подчертая неговата актуалност, както и нуждата да го осъзнаваме във всеки момент от краткото си съществуване, и не на последно място - да го предаваме на децата си.

Първата и основна причина Гаутама да създаде и развие учението си била, че видял, че хората са много нещастни и си задал въпроса какво ги кара да се чувстват така и може ли да ги направи щастливи. Много скоро осъзнал, че те се чувстват нещастни заради желанията си. Искали да са здрави, но се разболявали. Желаели здраве на децата си, но те също се разболявали, а по това време често и умирали. Искали да притежават вещи, но когато не можели да ги имат ставали нещастни. Желаели мир, но наставала война. Желаели да няма градушка, но скоро идвала градушка и повреждала посевите. Желаели богата реколта, но реколтата била слаба, и т. н., и т. н. Така че бъдещият Буда (Шакямуни) започнал да проповядва, че хората трябва да ограничат рязко желанията си и по този начин няма да са нещастни, а за да станат щастливи трябвало да следват определени практики и начин на живот. Разбирате, че да не си нещастен, не означава автоматично, че трябва да си щастлив, но който се интересува може да научи повече за това как да стане щастлив. Към този момент аз не мога да съм щастлив по будистки, защото едно от важните правила за начина на живот на будистите е да не замъглявате по никакъв начин съзнанието си, включително с алкохол (?), а това правило се отхвърля енергично от мен J.

В най-чистия си вид будизмът насочва, че ограничаването на желанията или пълната им липса е задължителна предпоставка, за да се постигне щастие, а това е и основата, за да могат в крайна сметка истинските будисти да постигнат „нирвана“. За нас, невежите, е удобно да разграничим желанията от очакванията за тяхното сбъдване. Това означава, че може да желаете много неща и то по няколко пъти, но да не очаквате те да се сбъднат. Благодарение на това разграничение много заможни и дори богати хора могат да си позволят да бъдат будисти L

Намалявайки силно очакванията си, че желанията ни ще се сбъднат, ще преживяваме по-леко всички несгоди в живота си. Желаем на най-близките ни и  обичани хора дълголетие и здраве, но ако спрем да очакваме това наше желание да стане факт, когато те се разболеят или починат, ще го приемем по-леко. Когато ясно осъзнаем (включително децата ни), че всеки от нас е част от един безкраен цикъл от живот и смърт, няма да сме нещастни. Трябва кристално да сме наясно, че при сблъсъка на нашите очаквания с действителността, действителността винаги пИчели. Тя е това, което наричаме „съдба“.

Пример 1. Искате топло мляко, но не очаквайте това желание да се сбъдне и когато пристигне ледено студено, не трябва да сте нещастни и освен това трябва да се усмихнете (но не зловещо). Така, усмихвайки се, имате три възможности – 1. да станете (ако можете да ходите) и сами да си стоплите млякото; 2. да помолите да ви го стоплят и така толкова пъти, докато това евентуално стане или 3. да се примирите и да го изпиете студено или равносилното на него не пиете въобще мляко. Тук няма да коментирам ситуацията, ако умишлено бутнете чашата от масата, защото това е вид агресия спрямо килима и майка ви. По-важно е преди това да се опитате да приложите една от трите възможности J

Пример 2.  Очакваме шефът ни да не е задник, но той е точно такъв и ние не можем да го променим, но задължително не трябва да се ядосваме и да сме нещастни от този факт, а просто се усмихваме (но не зловещо). Единствено можем да си намерим друг шеф (включително сами да си станем шефове) или да се примирим с господин гъз. Тук не коментирам ситуацията, в която набиваме шефа си, защото това е вид агресия срещу корпорациите и техните слуги мениджърите. По-важно е да го направите след като известно време сте търпели господин гъз J

Пример 3. Трябва да приемете, че ако сте културен и внимателен шофьор, няма как всички други да са културни и внимателни шофьори. Дори когато за една сутрин ви засекат за четвърти път или ви освиркат безпричинно за пети път, трябва да махнете с ръка (но не агресивно) и да се усмихнете (но не зловещо), нищо че ще ви помислят за напушени. Когато започнат да викат по вас, отговорете им спокойно – „Не желая да разговарям“. Тук не коментирам ситуацията когато на шестото засичане започнат да изскачат слюнки от устата ви и напсувате на воля колегата водач, защото това е вид агресия към народопсихологията ни и организацията на движение. По-важно е, че сте издържали предните пет пъти J

            В заключение, ако за Коледа или Нова година сте получили готината червена кола с дистанционното управление – куфейте, но не прекалено много, за да не се почувствате нещастни, когато се повреди или ви я счупят (с яд). Но, ако вместо готината червена кола, получите жълтото пластмасово камионче, за което ДРУГИТЕ хора и корпорациите ви внушават, че е кофти и дори, че това не може да бъде подарък, също не трябва да сте нещастни, а напротив – даже щастливи. Я да видим как да стане това – вземете камиончето и леко го разклатете нагоре-надолу. После с устни направете бър-р-р-р, бър-р-р-р*, а пък след това го споделете или направо го шернете J с ПРИЯТЕЛИ. В крайна сметка щастието е това - бър-р-р-р, бър-р-р-р с жълтото камионче нагоре-надолу, и то с ПРИЯТЕЛИ и роднини (включително с баджанаците) J, и най-важното: усмихнете се (но не зловещо).

* Тази Нова година се запознахме с невероятно готиния Боби, който е само на осем-девет месеца, но прави най-страхотното „бър-р-р-р“ на света и ни направи много щастливи.

Целта на този блог (дневник) е да се забавляваме с думите. Сега ще ви демонстрирам как става това.

Например, избирам си думата „ракия“ и мога да реша да напиша стихотворение за питието J в правата рима, като Пишурката:

Тя е силна течност

Да пребъде цяла вечност

Нека вечно да я има

И във лете и във зима

Във съзнанието прониква

Смях и сълзи предизвиква

Всеки българин си я обича

Тя РАКИЯ се нарича

Но … може да предизвика у мен асоциация за кварталните алкохолици J и да напиша това стихотворение:

Ракия, ракия

И тия, и тия

Хора

От масата стават

И към панелките пак се отправят

Щото тука ракията свърши

Да! Свърши!

А те проклинат през зъби тази съдба

Анатема! Анатема!

Без ракия не щем свобода!

Но в Гетото родно

Те шльокавица пак ще намерят

Ракия, ракия

И тия, и тия

Хора

От масата не могат да станат

Или пък J … в крайна сметка мога да реша да напиша разказ J)) като този (с измислени хора и компилирани полуистински събития J):

РАКИЯТА

            Приятелят ми Иван беше простак, а съм сигурен, че все още е такъв. Добре образован, но простак. Вече е голям мениджър в банка и естествено вече не сме приятели. Но тази история се случи когато бяхме на около 30 години. Той беше обикновен банков чиновник като мен и май бяхме много големи приятели, нищо че аз съм фин и интелигентен човек, а той е истински простак. Просто съдбата ни беше запокитила да се родим в една и съща година, в един и същи град на морето, родителите ни бяха приятели, учехме в едно и също училище и т.н. При тези гадни съвпадения си нещо като задължителен приятел с простака.

     Един хубав есенен следобед бяхме в квартирата на Ваньо в Лозенец. Подобно на себеподобните си, той не признаваше друг квартал в София и разбира се по-късно си купи там голямо жилище, нищо, че беше изненадан от много гадни съседи. Когато се случи тази история, той имаше хубави съседи (също под наем) и дори едната съседка сега му е жена, а тя явно още тогава си падаше по образовани простаци. Тогава бяха само гаджета, но тя постоянно се мъкнеше с нас.

Беше събота и тримата стояхме в хола на квартирата му – аз четях някакво тъпо списание, мадамата дремеше и се препичаше на есенното слънце, полегнала на дивана до прозореца. Ванко си бъркаше методично в носа, което означаваше, че мисли. Той беше леко с гръб към мен и мислеше, че не го виждам, но аз го познавах от малък и знаех, че след малко ще спре да рови и ще изсипе някаква простотия. Този път той успя да ме изненада, като даде една ракиена идея:

-           Ей, човек, слушай човек! Имам къртеща идея! Креативна е, яко креативна! – Бях го научил да се обръща към мен с „човек“, защото се казвам Николай, а той си умираше да ми казва Кольо, Льо, Лай и всякакви подобни простотии. Аз естествено му отвръщах с Ванко Едно, Ванюшка, Батюшка и други подобни, но това нямаше ефект и се наложи да се обръщам към него с „човек“, докато му се промие мозъка и започне да го повтаря. Когато заговори за креативност, се направих на ядосан и му отговорих:

-           Много ме дразниш с тази дума „креативност“ и знам, че си измислил някаква простотия.

-           Напротив човече, напротив. Креативно е! Ще сварим ракия!

-           Ето, видя ли! Познах, че ще изръсиш простотия. И то за някаква ракия!

В този момент се намеси девойката. Тя се казваше Ани и беше от Кюстендил. Когато заговореше на шопски ми трябваха субтитри или поне симултантен превод. Трудно я разбирах, но не защото не мьекаше, като повечето ми познати от Изтока, а защото използваше думи, които не разбирах или така сменяше ударенията на познатите думи, че не можех да ги позная. Все пак, тогава я разбрах:

-         Татко не вАри пущинята, само я печЕ. – Ванюшката ѝ се ядоса и я скастри:

-         Какво каза ма! Говори на Български! И ако говориш за ракията, да знаеш, че ракията не се пИче, а се варИ.

Помислих малко и реших, че все пак ракиената идея ми харесва и им казах:

-         Не се карайте, предлагам ви да „правим ракия“, а не да я  варим или печем.

Тъй като хората ме възприемат като умен, често ме чуват какво им казвам, така че и в този случай стана така:

-         Ей, човек, страшен си. Така ще направим – ще правим ракия. Но ти Анче, трябва да ни помогнеш. Баща ти има ли казан за ракия?

-         Не, татко нема казан, ама я си знам, че оди да пече ракия у едно близко село, щото било по-евтино.

Понеже Ванко, освен простак, беше и стиснат гъз, веднага улови израза „по-евтино“ и също толкова веднага се нави да сварим ракията в Кюстендилско.

-         Ау-у, страхотно, писенце-котенце. Там ще направим и нашата ракия, но ти кажи дали баща ти може да ни уреди и с по-евтино грозде.

-         Откъде да знам бе Иване. Сега че му звъннем по джи-ес-ема и че ти го дам ти да си думаш с него.

Събитията се развиха светкавично. От бъркането в носа до уреждане на сделката бяха минали само няколко минути. Явно човечецът много искаше да шитне дъщеря си на заможния, образован простак Ванко, защото му направи супер изгодно предложение за ферментирало грозде и дори му каза, че ще ни запази час за ракиджийницата, само трябвало да кажем за кой ден. Ванко отсече:

-         Супер, страхотно! За утре става ли? За дванадесет часа? Идеално.

Моите протести, че всичко става много бързо и в неделя предпочитам да си почивам, бяха пренебрегнати и от двамата. Тя примираше от кеф, че ще се види „безплатно“ с баща си, а Иванчо вече си представяше как е направил най-добрата ракия на света, как ще я постне във фейса и как ще се похвали пред всичките ни познати и роднини. Тия двамата като се размечтаха и взеха, че се разлигавиха. Тя без да се свени от мен се размърка:

-         Ванко-о-о-о …

-         Кажи пиленце, птиченце … Какво искаш да ти направи батко?

Отврат. Тук вече не издържах и станах да си ходя.

-         Къде тръгна бе човек!? Трябва да се разберем за утре.

Не му останах длъжен:

-         Какво да се разбираме бе човек. Утре ще дойда към 10 часа и ще отидем заедно, за да ти помогна с гроздето.

-         А-а-а, не така. Трябва да се разберем с колко процента ще участваш.

-         Но аз почти не пия ракия. Защо искаш да участвам?

-         А-а-а, не така човек. Дай едни петдесет лева и всичко ще е точно.

Предпочетох да извоювам съботната си свобода срещу 50 лева и се съгласих.

На другия ден в десет потеглихме към града на Майстора. Бях ходил само един път в Кюстендил, и то вечер, по една кратка работа, така че ми стана много приятно, когато след спускането от Осоговската планина видях обляната от слънце долина, където се намира града и няколко съседни села. Отидохме до родната къща на Анчето и там се запознахме се с бъдещите тъст и тъща на Ванко. След кратка почерпка със сладки и кафе, тръгнахме към човека, от който щяхме да купим джибрето. Веднага разбрах, че този е селски тарикат, но нямахме богат избор от готови, ферментирали казани, така че Ванко си стисна ръката с измамника. Освен това, успя да ни продаде доста скъпо един стар спиртомер, защото без него не можело да се пече ракия. И с това се съгласихме. Аз така или иначе бях прежалил моите 50 лева, така че не ми пукаше особено и настроението ми беше на шест.

Анчето се върна с баща си, а ние двамата (заедно с огромния бидон), след ясни инструкции се отправихме към близкото село, където ни беше запазена казанката.

Това което видяхме, когато пристигнахме, ще се запази завинаги в съзнанието ми и то в частта за смях. Продълговатата постройката беше полусрутена. От лявата страна на основното  помещение имаше три устройства за печене на ракия и срещу всеки казан имаше по една пейка. Двете бяха заети, така че за нас оставаше най-близката пейка и казанът срещу нея. Но с кого бяха заети!? В дъното бяха две момчета, едното тинейджър на около 14-15 години, който беше седнал на облегалката на пейката и много съсредоточено чатеше по телефона си или може би играеше на някаква игра, а малкият му брат беше 6-7 годишен и седеше на пейката, и гледаше още по-съсредоточено в инсталацията, без да мърда, дори когато влязохме. На по-близката пейка седеше момиче в 3-4 клас т.е. 9-10 годишно и до нея имаше два учебника. От казаните на двете конкурентни групи кротко капеше ракия в пластмасови, 10-11 литрови бутилки от минерална вода. Момиченцето също гледаше съсредоточено в инсталацията, но когато влязохме ни изгледа продължително, с голям интерес.

След малко лутане и помощ от шкембестия казанджия, на когото дадохме някакви дребни пари, запалихме и нашата инсталация и седнахме на пейката. Понеже нямаше какво да правя, започнах да разглеждам в детайли порутената постройка. По стените имаше табелки с различни призиви, най-вероятно бяха от соца т.е. бяха написани от хора които са живяли НъРъБъ. Над нашия казан пишеше „Пазете чистота“. Захилих се, защото няма по голяма чистота от чистата ракия.

След малко започна да става интересно. Момиченцето започна да си мърмори нещо, но понеже бях близо до нея ясно дочух, че декламира „Отечество любезно как хубаво си ти!“. Беше невероятно яко, 10-годишно момиче печеше ракия и декламираше Вазов - Земята пълна с цвете, небето със брилянти, Отечество любезно как хубаво си ти!

Но изненадите не свършиха с това. Малко след като малката започна да декламира, първолакът от крайната пейка стана, приближи се до инсталацията и подложи пръст на църцорещата* течност (* Църцори - уникалната българска дума за средното между капе и тече). Облиза си пръста и след това поклати вещо глава. Тогава не разбрах защо го прави.

На връщане от казана той се заяде с малката, която според мен спокойно можеше да го набие, но остана съсредоточена, без да изпуска от поглед инсталацията, и без да спре да си декламира тихо. Почти нищо не разбрах от пряката селска реч на малчугана, но схванах, че се заяжда с нея и ѝ се подиграва, че си учи. Стана и още по-странно – без да вдига поглед от телефона си, тинейджърът се скара на брат си и очевидно защити момичето, но отново не разпознах думите, просто разбрах това по интонацията.

За разлика от мен, който се забавляваше страхотно от ситуацията, Ванко беше черен облак и явно считаше обстановката за обидна и под нивото му. Но какво да направя аз за еснафчето-простак, като е толкова стиснат, че не можеш да вкараш лазерен лъч в „Онуй място, дето слънцето не свети“ (по Тери Пратчет), и на практика сам се вкара в ситуация с инсталация в кирпичена колиба и детската градина. След малко той стана още по-сърдит, защото течността ни потече и той побърза да сложи спиртомера. Изненада. Спиртомерът показваше нула, а по това време малкият отиде за втори път към казана и пак подложи пръст под църцорещата течност. Ванко се разлюти и започна да псува контрахента ни, защото ни бил продал фалшив спиртомер. Но … това се оказа грешно.

След малко шамарът по самочувствието на Ваньо стана още по-звучен, защото малкият от дъното се приближи за трети път към казана, близна и каза тържествено – Баце, готово! Баце, готово! Бацето за първи път вдигна поглед от телефона си, стана от пейката, приближи се и авторитетно пъхна пръст в течността. Каза едно кратко и одобрително „Хъм. Дигни“ и след малко се изнесоха. Какво се оказа накрая – малкият е бил жив спиртомер! Когато си отиваха, той не пропусна да се заяде отново с момичето, но този път тинейджърът го плесна по врата, без да казва нищо. Пак защити момичето.

После дойде вторият звучен шамар – момичето спря инсталацията и звънна на някой с ясни указания да дойде да я прибере. След малко се появи един по-възрастен човек, явно дядо ѝ. Тогава не издържах и попитах човека:

-         Извинете, но как знаете, че ракията ви е станала?

-         О-о – засмя се човекът и посочи малката – она ни пече ракията от пет годишна и винаги я прави ного убава. Имаме ѝ пълно доверие, она е нашио майстор.

С Ваньо вече не можеше да се говори. Беше бесен, защото спиртомерът не качи повече от пет градуса, а накрая отново клоняхме към нулата. Оказа се, че не спиртомерът е повреден, а че гроздето не е имало никаква захарност. Истината беше – истински спиртомер-фалшиво грозде. А, това го установих лично, по примера на малкия и Бацето – близнах от течността – истинска вода! J

Естествено Ванко си го изкара на Анчето. Псуваше наред и считаше, че е напълно редно бъдещият му тъст да му подари десет литра ракия за компенсация. И разбира се, да вземе дъщеря му. Моите 50 лева също не се коментираха, но аз бях да готов да дам четири пъти по толкова за това невероятно преживяване.

На връщане, в колата имаше силно напрежение между двете пиленца, но аз се хилех почти дебилно, отпивах хладна водичка, играех си със спиртомера, а в главата ми периодично звучеше Баце, готово! Отечество любезно как хубаво си ти! Баце, готово! Отечество любезно как хубаво си ти! Баце, готово! Отечество любезно как хубаво си ти! J)